Отдавна е заявил предпочитанието си да подхожда интегрално към дадено творчество. И сега, заедно с музикантите от Софийската филхармония и диригента Владимир Кираджиев, Людмил Ангелов изсвири всички произведения на Гершуин за пиано и оркестър (15. 02.). Очаквано зала “България” беше пълна. Ангелов отдавна си е отгледал публика, а и досега никога в една вечер в София не са изпълнявани много известните Концерт за пиано във фа и Рапсодия в синьо и не толкова свирените Втора рапсодия и Вариации I Got Rhythm. Това бе един инспириращ маратон – провокация и за музикантите, и за публиката, и същевременно рядка възможност за всички тях да чуят, да сравнят идеите в съчетанието пиано – оркестър на американския класик. Една панорама, която те кара да се замислиш върху реалиите в живота на композитора с многобройни таланти, който се е надбягвал трескаво с времето, сякаш знаейки, че ще живее само 39 години. Писал е музика с моцартовска бързина. Достатъчно е да се погледне списъкът на музикалните комедии и на песните, които е създал. Малцина знаят нещо за художника Гершуин – портретите на Арнолд Шьонберг и на Диего Ривера са свидетелство за степента на таланта му. И за естетиката му по отношение на цвят, съответно на тембър, която се проявява и в оркестровото му писмо.
Името Гершуин веднага извиква в съзнанието думата “суинг”. Суингирането, “фийлингът” е ядрото в прочита на музиката му. Много музиканти не стигат до това вътрешно, душевно тайнство. Не винаги пробуждат и задържат в себе си чувството, което трябва да ги отправи към онова “синкопирано” движение, заложено в текста на Гершуин. Но Ангелов има интуицията и спонтанния заряд да напусне терена на класическото тоново произношение и да се отправи към “фасциниращия ритъм” или по-точно към личното си фасциниране от подвижната агогика, от ритъма и спецификата на темите в творбите, които изсвири.
Концертът започна с Кубинска увертюра. Тази атрактивна пиеса с привлекателната, доминираща тематика и рефлексиите от нея, заредени с ярък, наситен, тембриран ритъм може да бъде коварна за диригента, като го подмами да заложи, да разчита предимно на шумната танцовост, на ефектната атмосфера, която тя създава – винаги приятна за ухото на публиката. Съответно да пренебрегне детайлизираната картина, която внася онези най-важни “подправки”, с които тоновата картина се концентрира, фокусира, избистря и придобива още звукови свойства. И точно това се случи в подхода ня Владимир Кираджиев, който някак се плъзна в тази посока и “изкара” цялата увертюра в лоното на монотонна силна динамика, заложил на ритмите, “произнесени” с ентусиазъм от музикантите. Ентусиазъм, който доведе до непрекъсната повторяемост в изказа и така остана до края на пиесата. Силен бе оркестърът и в Концерта за пиано във фа – но там вниманието се отклоняваше в по-съзидателна посока – към самостоятелно солиращия роял, който елегантно репликира регтайм-ритмите в оркестровото начало (соло фагот – Николай Вязигин), като въведе контрастна по същество атмосфера – с последователно разказана лирика, кодирана и в асиметричното движение. При Ангелов това излъчи една елегантност, пластика, с ясно артикулиран звук, маркиран точно колкото е необходимо – както е посочено в партитурата, със синкопиране в леко софистициран маниер, който създаваше внушения “над” текста, без буквализации – просто различен – и тематично, и темброво, и по отношение на джаз-изкушенията, поднесени спокойно, сигурно, но също така с изкусителни бавност и релакс. Всъщност тук се налага обобщението, че по време на целия концерт имах чувството, че ми се предлагат два образа на Гершуиновата музика. Единият – припрян, не особено изряден ритмично, с внимание единствено към елементите, които напускат симфоничния характер и дават възможност за първична и не съвсем обмислена в ефекта си изява. Другият е наложеният от Ангелов – с желязна импровизационна логика, с абсолютна стабилност, независимо от бесните акордови каскади (Втора рапсодия) или изискващите максимален, скоростен рефлекс, сменящи се сегменти в развитието. Линията на неговото инструментално поведение не мръдна за миг – прочитите му бяха заредени с необходимата емоция (но не в излишък), с необходимото суинг-излъчване (но не прекалено, не първосигнално като дете, което е получило мечтана играчка, както се чуваше от много добри солисти на филхармонията). Смислово недоизговореното партньорство нанесе известен ущърб на всяка от композициите, но късметът на просветения слушател бе, че Ангелов бе изключителен мощен в мисленето си тази вечер и някак съумя да подреди звуково прочита, съсредоточавайки, привличайки основно вниманието върху себе си. В тази изключително трудна програма, в която клавирният ресурс е необятен, имах възможност да се възхитя на безмерната издръжливост на пианиста и на способността да диференцира Гершуин-словото във всяка от творбите. Моториката в Концерта, акордовата каскадност във Втората рапсодия, както и прелъстително прошепнатите лирични теми (впрочем тя е извънредно трудна, но не толкова ефектна, колкото прочутата – за някои единствена – и затова може би се избягва) бяха направо наложени върху оркестъра, който тук, може би респектиран от по-грапавата тонова повърхност бе и по-обуздан и вслушващ се в солиста, а и Кираджиев тук се вдаде максимално. Тук и смяната на темпата в отделните епизоди бе реализирана с лекота и с баланс между групите. Людмил “изигра”, метафоризира блестящо тембровата и регистрова картина в творбата – като нито за миг не се разколеба в овладяването на капризните й движения. Всичко премина през гъвкавата мащабност на забележителния пианист. И през една респектираща естетика. И във вариациите върху I got Rhythm артикулирането на точкуваните стйности бе проблематично в оркестъра, който партнираше на мошното солистично изявление пак с ентусиазма на откривателя, щастлив да надникне в новооткритото, без да се фиксира върху подробности, съсредоточен само в основните очертаващи се параметри на цялото. Тук изключение направиха солата на тромпетиста Петър Македонски, който “влезе” органично и с лекота в характера на съответната вариация. Както и соловите изяви на кларинетиста Михаил Живков, които бяха забележително заредени темброво и стилово издържани – от клавирния концерт до Рапсодия в синьо. Впрочем и втората рапсодия, и вариациите създават реални проблеми на един оркестър. Във вариациите Гершуин сякаш е искал да изпише всичко, което му е интересно – и пентатоника, и атоналност, и постоянни елементи от словото си, и полиметрични сегменти между пианото и оркестъра, което в случая бе частично, парцелирано усвоено в реализацията на ансамбловата картина. Оркестровите проблеми в тези композиции никак не са малко и за тяхното преодоляване се изисква доста повече от интуиция, ентусиазъм и инструментално можене. Движенията в ансамбъла и, отделно, партньорството на ансамбъла със солиста не бяха изчистени, избистрени докрай и в много моменти стилът Гершуин бе удържан и затова спасяван от Людмил Ангелов, който естествено бе премислил и почувствал всяка нота в контекста на цялостното музикално движение. Странното на пръв поглед съчетание между дисциплина и импровизация е изключително важно, съществено, но и трудно в тази музика и тук диригентът имаше още работа за довършване.
Разбира се концертът завърши с Рапсодия в синьо, в която картината на прочита не се промени. Разбира се публиката бе щастлива, а Ангелов бе както винаги щедро отзивчив и отговори на нейния възторг с чудесните клавирни транскрипции на две песни от мюзикъла на Гершуин Lady be good.